“АРМИЯТА” ДО “ГЕРЕНА”: Единственият футболист с пълен софийски „Голям шлем“, за когото всички забравиха

“АРМИЯТА” ДО “ГЕРЕНА”: Единственият футболист с пълен софийски „Голям шлем“, за когото всички забравиха

В българския футбол има имена, които се повтарят с поколения, и истории, които се разказват отново и отново. Но има и една кариера, толкова необичайна, толкова дръзка, че дори днес звучи почти невъзможно. Футболист, който не просто е играл за големите софийски клубове – той е облякъл екипите и на четирите. Истински „голям шлем“, какъвто никой друг не е постигал.

Да преминеш от един столичен гранд в друг винаги е било риск. Да го направиш четири пъти – е футболно самоубийство… или безсмъртие. ЦСКА, Славия, Локомотив (София) и Левски – всяка от тези емблеми носи своята тежест, своята история и своите непримирими фенове. А той ги събра всички в една кариера.

Пътят започва от „червената“ страна на София, преминава през най-стария столичен клуб Славия, продължава с коравия и непреклонен Локомотив (София), за да завърши там, където малцина биха посмели да отидат след всичко това – Левски. И то не за кратко. Два сезона със „синия“ екип, в най-напрегнатите години на родния футбол.

Макар да има само три официални мача за Левски, името му остава завинаги в историята на клуба. Причината е проста, но тежка – Купата на България през 1998 година. Трофей, който не пита колко минути си играл, а дали си бил част от отбора в точния момент.

Феновете често измерват стойността на един футболист с голове, асистенции и брой участия. Но понякога истинската тежест е в символиката. Да си носил екипите на всички големи софийски врагове и въпреки това да си шампион – това е парадокс, който футболът обича да създава.

Той никога не беше звездата на първа страница. Не беше лидерът, когото скандират хиляди. Но беше навсякъде. Присъстваше във всички лагери, във всички дербита, от всички страни на барикадата. Футболист, когото едни не искаха да признаят, а други предпочитаха да забравят.

Днес името му рядко се споменава. Младите фенове почти не го познават, а по-възрастните се замислят и питат: „Как беше възможно това?“ Именно в това се крие магията – в една кариера, която не се вписва в клишетата.

В епоха, в която лоялността е валута, а преминаването между съперници е скандал, този футболист остава уникален прецедент. Живото доказателство, че историята на българския футбол е пълна с невероятни, почти забравени сюжети.

И може би най-ироничното е, че точно той – човекът на всички лагери – остава без свой собствен. Без трибуна, която да го защитава, но и без трибуна, която да го отрича напълно.

Един истински софийски „Голям шлем“. Постигнат веднъж. И вероятно – никога повече.